"Хората, които сеят в снега", Тина Харнеск

превод Анелия Петрунова, издателство: "Сиела"

През последните години най-вледеняващите кръвта трилъри и най-сгряващите сърцето житейски истории, стигнали до нас, често излизат изпод перото на скандинавски автори. За любителите на вдъхновяващи и мили романи "Човек на име Уве" се превърна в еталон и в магнит за вниманието. Така че е разбираемо новите имена да бъдат обозначавани като "в духа на Бакман". Това обаче е капан – само Бакман е Бакман (и слава богу).

"Хората, които сеят в снега" ни отвежда в Лапландия, но дебютиращата авторка Тина Харнеск твърде малко напомня за Бакман и почти никак – за наскоро преведения и у нас Юхани Карила. На сцената на много, ама наистина много далечния север тя открива свои герои и вниква в техните проблеми със своето лично отношение, внимание и талант.

Казано накратко, от първата до последната страница на романа на Тина Харнсек членовете на едно семейство изминават пътя едни към други, без да знаят и без да са сигурни, че ще стигнат навреме. Човек има нужда от корени. Принудителното преселение по политически причини, което е наложило цели северни племена да се заселят по на юг, е нанесло нелечими рани. Хората са загубили земята, стадата северни елени и изобщо начина си на живот. Южняците пък е трябвало да споделят пасищата и нивите си с непознати и дори десетилетия по-късно проблемите не спират да тлеят. Пиера е дошъл от север и бракът му с южнячката Мариджа е станал причина за доста кавги и лоши погледи. Въпреки това те двамата се обичат и им е невъзможно да си представят да съществуват един без друг. Те никога не са имали деца, затова са били дълбоко привързани към Хеайка-Йона, синът на сестрата на Пиера. Когато тя заминава в неизвестна посока с малкото момченце, сърцата им са разбити.

И тъй, десетилетия по-късно, в края на живота си, Мариджа предприема редица от направо безумни стъпки, чрез които се надява да намери вече порасналия си племенник. Невъобразима поредица от пакости и дребни престъпления, смайващи и смешни. Тя си мисли: "…защо е умилително, когато децата си казват, каквото им е на сърцето, но когато тя нарича шофьора на автобуса "шибан кръвопиец", е импулсивна и трябва веднага да свали проклетата коза от автобуса?". И в същото време пакостите й са печални, защото Мариджа се страхува какво ще стане със съпруга й след нейната смърт. "По обичай на саамските старци никога не се гледаше като на хора, които са си изпели песента и са нежелани. Те бяха необходими повече от всякога: онези, които носеха със себе си мъдростта и опита от цял един живот. Противно на начина, по който шведското общество се отнасяше със своите старци – като към корабни останки, изхвърлени на брега – саамските старци бяха солидният кораб, който пренасяше рода през времето. Корабът, за който полагаха старателни грижи, за да бъде с тях колкото може по-дълго."

В новите времена обаче има промени и малко от обичаите се спазват. Но прогресът, макар и нежелан, си има и положителните страни. Например става така, че най-добрата приятелка на Мариджа вече е софтуерът Сири (която тя смята за телефонистката Сире). В едно семейство пък повод за малка трагедия става фактът, че синът – стар ерген, се разкрива пред родителите си и им признава, че е… хетеросексуален.

След множество смешни, тревожни и романтични перипетии романът, спечелил приза "Книга на годината" в Швеция за 2023-та, свършва със сълзи от радост. И читателят си казва – добре, че ме подведоха с името на Бакман, за да прочета нещо различно, но също толкова хубаво.