„Нашият век е век на критиката, на която всичко трябва да се подчини“. Радикалните думи от „Критика на чистия разум“ стоят в рязък контраст с духа на днешния ден. Постмодерната деконструкция доведе просвещенската критика до карикатура. Втората Модерност взриви обещанията на първата и роди копнеж по традиционното. Търсят се извечни основи. Новият радикализъм е догматичен.

Отшумели ли са идейните залози на Кант, най-големия философ на зрялото европейско Ново време, 300 г. след рождението му? Нещата изглеждат и по-зле. Родният град на мислителя, когото свързваме с идеята за вечния мир – Кьонигсберг, отдавна се е превърнал в Калининград, щаб квартирата на руския Балтийски флот, а днес Русия продължава да води кръвопролитна война, заплашваща да преобърне не само европейската архитектура на сигурност.

Жестоката ирония на историята е подобна на онази, по силата на която срещуположният шведски остров Готланд се е превърнал в „непотопяем натовски самолетоносач“ (по думите на военните експерти). Именно на него през 1985 г. избягалият съветски режисьор

Андрей Тарковски снима последния си филм,

апокалиптично видение за ядрената Трета световна война.

Преобразен е не само светът – преобразен е и периферният край на Европа, в който се ражда и развива Кантовата философия. „Критиката“ излиза през 1781 г. у немския издател Харткнох в Рига, град, преминал от шведски в руски ръце броени години преди рождението на Кант. Днес властите там отправят официален призив „Заедно за победата на Украйна“, а украинските знамена са повече от европейските.

В началото на годината самият Владимир Путин се позова на прословутото Кантово мото на Просвещението – Осмели се да мислиш самостоятелно! – за да му придаде изцяло превратния смисъл да следваш собствения си интерес (нещо, което Русия правела, за разлика от други страни, следващи чуждия). Думите на руския президент в Калининград все пак по своему носят истината на деня:

не само изопаченията на пропагандата,

но и признанието, че духът на късния капитализъм е крайно егоистичен.

В по-широк план, дори големият немски философ Юрген Хабермас, с упорит оптимизъм защитавал публичната рационалност срещу постмодерните релативизми, открито започна да се съмнява в нейната ефективност в рамките на новата публичност на социалните мрежи. Напоследък обаче начинът, по който и той застана зад правото на Израел да се защитава на всяка цена, започна да влиза в конфликт с универсалисткия принцип на справедливостта – носещ своето потекло отново от Кант. Човешкото достойнство принадлежи на всички човешки същества.

Заради ужасите на Холокоста и цялата дехуманизация на Втората световна война това положение стана основополагащо за съвременния конституционализъм и международно право. Основите му и институционалните му гаранции днес изглеждат подкопани повече от всякога. Не друг, а върховният представител на ЕС за външната политика Жозеп Борел каза, че Газа се е превърнала „в най-голямото открито гробище на света, но и в гробище за много от най-важните принципи на хуманитарното право“.

Писан, когато Кант е към 70-годишен, прословутият текст „Към вечния мир“ започва с черна шега. Такова било името на холандска страноприемница, на чиято табела било изобразено гробище. Образът се повтаря няколко пъти в текста:

ако не принудят своите господари

да действат съгласно правото, народите могат да очакват пътят към вечния мир да бъде този към общия гроб на изтребителната война. Както писа тези дни албанско-британската политоложка Леа Юпи във „Файненшъл таймс“, това предупреждение звучи особено силно на фона на обезпокояващата нормализация на военната реторика днес както на Изток, така и на Запад.

Проницателността на университетския философ от Кьонигсберг е поразителна. На млади години той по умозрителен път формулира хипотеза за възникването на Слънчевата система, впоследствие разгърната и позната ни като теорията на Кант-Лаплас. Към края на кариерата му все повече го занимава проблемът за човешката история, макар и не без връзка с естествената.

На него принадлежат някои от първите формулировки за следствията от глобализацията, макар и не както сме свикнали да я мислим днес. Тъй като земното кълбо е ограничено, хората няма да могат да се разпростират до безкрай и рано или късно

ще се видят принудени да се разбират

помежду си. Тъй като световната търговия е достигнала (още в края на XVIII в.) такава всеобхватност, то „нарушението на правото на едно място на Земята се чувства навсякъде“.

Свидетел на онова, което социологът Карл Полани ще нарече „голямата трансформация“ на европейските общества от аристократични в търговски, Кант едновременно възхвалява човешката предприемчивост и предупреждава, че ценностите не бива да се свеждат до стойност, а практиката – до прагматизъм. В противен случай неравенствата само ще растат, а напредъкът на цивилизацията не ще роди истинска култура. Оттам идват и недооценените му до днес интереси към обществените антагонизми, както и прословутите му симпатии към Френската революция (потулени в публикуваните му текстове заради пруската цензура).

Всъщност далеч от някаква оптимистична вяра в прогреса, промислената позиция на Кант е, че напредъкът, справедливостта и мирът са въпрос на действие, а не само на теория – била тя метафизическа, историческа, или (гео)политическа. С други думи, те зависят от идеите и принципите, които ни движат и като индивиди, и като общества, и като човечество. А всичко това е въпрос на автономна воля – в него няма нищо предопределено.

Затова и алтернативите за края на историята, които Кант формулира, са така апокалиптични. Тревожещите ни картини на края на света са оцветени от ужаса на надпреварата за надмощие, в която човечеството привижда смисъла на съществуването си в

илюзиите за материалния напредък

и за безкрайния растеж. Съгласно някои странни казвания на немския идеалист, понякога природата в своето противопоставяне на човешките цели ни дава знак, че е време да поемем по друг път на развитие. Надвисналата климатична катастрофа хвърля особена светлина върху тези размишления от зората на индустриалната епоха.

От прословутите три въпроса пред човешкия разум: „Какво мога да знам?“, „Какво съм длъжен да правя?“, „На какво мога да се надявам?“, последният остава с болезнена острота. Самият Кант е чужд и на песимизма. В друг шеговит пасаж иначе пословично сухият философ отбелязва, че един от сигурните начини да пророкуваме бъдещето е да съдействаме за неговото сбъдване. Нескончаемата трагедия на историята бързо се превръща във фарс (фигурата е на Кант), отказващ на своите зрители дори утехата на зрелището. Остава им да вземат действието в свои ръце.

Надеждата е по самия си характер неопределена, но не и произволна. Пространството за нея се отваря от решимостта да подлагаме на безмилостна критика уверенията на господстващите идеологии и да отстояваме на дело свободата и човешкото достойнство.