"Керван за гарвани“ (Трето илюстровано издание)

Емине Садкъ, издателство "ICU"

Ако се интересувате от съвременна българска литература, много е вероятно да сте чували да се говори за "Керван за гарвани". Дори не е изключено да сте чували да се говори, че това е книга, за която се говори. Какво конкретно се казва, остава леко неясно, нещо като разговор на маса, който секва, когато някой външен влезе; нещо като жужене на пчели (а където пчелите жужат, има или цветя, или мед).

Романът "Керван за гарвани" има тригодишна история, с каквато не могат да се похвалят много книги. Написан е от съвсем млада писателка (ръкописът е награден на студентския литературен конкурс "Боян Пенев") и расте заедно с авторката си. Има три издания, от които първото е 176 страници, второто 188, а третото – 224. От прессъобщението на издателство ICU разбираме, че най-новото издание е преработено, редактирано и коригирано, като са премахнати съществени пропуски и грешки. Вероятно сравняването на трите (засега три) версии на романа ще бъде интересна литературоведска и езиковедска задача в бъдеще. Ние, които се запознахме директно с изданието от 2024 година и не сме чели предишните, можем да кажем само: Ехаааа!

Историята тръгва от Лудогорието, завихря се като малко торнадо, пресича гори и изоставени махали, врътва се през притихнало турско село, играе кючек на циганска сватба, чувства се като у дома си както в хотел от соца, така и във вилата на отегчен милионер, събрал преуспели и неуспели политици и артисти; на многохиляден протест на Орлов мост и сред ароматите на БДЖ. Читателят се захласва по отчаянието и се разболява от безсмислието на поредния ден, сам се ощипва при вида на тия кръгли идиоти – и не се събужда, защото не, не сънува, въздига се и пропада, седи гладен, но не ходи жаден заедно с окаяните герои, на които може да му се прииска да им шибне по един шамар, но най-вече иска да ги прегърне, защото ги обича.

Смайващо е как с лекота, хем присмехулно, хем с дълбока сериозност Емине Садкъ разказва за всички тези чудесни, трогателно окаяни хора. През цялото време човек се чуди от къде тя знае толкова много за живота, за това как всеки се чувства. Подобно на Бюрхан Керим с "Лавандуловото момче", и тя открехва врата към бита и отношенията в обикновените турски семейства; но добавя и няколко шепи искряща лудост, златни монетки и шарени парцали, когато ни хвърля в Белия дом на циганския барон. Насред разюздания разкош у ало-измамника като светкавица проблясва танцьорката Бинназ, самата любов, която изгаря. Наистина изгаря.

Езикът на Емине Садкъ сам по себе си е природно явление. Такова нещо не може да се научи, нито пък може да се имитира. Ироничен и безмерно красив; език, в който думите си играят и се радват сами на себе си. Чукват се уж случайно като за наздравица и от изреченията хвърчат искри. Смехът е романтичен – оказва се, че е възможно. И безжалостен. И в същото време за всичките тия нещастни хора има милост, и лечение за болките, и наказание, и прошка за злините. В особения хумор, който блещука като сияние около думите, има нещо сходно с изказа на Димитър Паунов; има светлина и топлота, и мъдрост, която някак засега няма желание да се смири.